Отговорността на промишлеността

Подобно на коментираните вече регулации в текстилния сектор, евро политиките взимат на мушка промишлеността. И както в регулациите на отпадъците в текстилния сектор, експерти се притесняват за икономическата целесъобразност.

Общите аргументи зад регулациите са като цяло следните:

• Различните видове промишлени отпадъци са все със специален състав и затова нанасят все по-трудно проследими щети върху околната среда.

• Тези щети върху околната среда обаче са съществени, защото обикновенно всички видове отпадъци от промишлеността се генерират в особено големи количества.

• За да се намалят лошите ефекти върху околната среда от тези специфични видове отпадъци, европейските регулатори налагат количествени ограничения.

• Това се изразява във визприемането на философията „Замърсителят плаща“. Тоест който в производствената си дейност образува промишлени отпадъци, плаща такса или глоба.

• Конкретно във връзка с промишлените отпадъци се въвежда терминът „Разширена отговорност на производителя.“

• Идеята е това отношение да стимулира трансформирането на промишления сектор в посока по-чисти производствени процеси.

На пръв поглед всичко това изглежда чудесно.

Пазим заедно околната среда, а който я замърсява, с плаща за това.

В допълнение идва и икономическата логика, че замърсяването на практика е разход. Отделянето на агресивни вещества уврежда машини, техника, материали и, най-болезненото, човешко здраве.

Въпросът е обаче само промишлеността ли е отговорна.

Само промишленият сектор ли трябва да понася щетите?

И всъщност икономически възможно ли е само той да ги понася.

Уви логиката подказва, че отговорът и на трите въпроса е „Не“.

Да видим защо…

Дали цената на замърсяването наистина е възможно да се плаща само от производителя

Базовата икономическа логика е следната:

• Производителят създава определено количество продукция

• За производство плаща за използване на определени като вид и качество материали и машини.

• Според ефективността на последните, получава съответно количество и качество продукция.

• Тази продукция е в състояние да пласира на съответни цени.

• Обикновено тези цени са ниски, заради конкуренцията. Което означава, че производителят генерира печалба, чрез натрупване на много, но малки маржове при продажбите.

• В ситуация на криза – каквато е сегашната – тези маржове са още по-малки.

• Те стават минимални, ако производителят бъде натоварен с допълнителни разходи за управление на отпадъци.

• Понеже ако не се образуват приходи и печалба, не е възможно да се поддържа и развива капитал за ново производство, производителят трябва да прехвърли поне част от новите разходи на клиентите си.

• За да се предотврати или поне ограничи това прехвърляне на разходи, производителят трябва да образува нов капитал, който да е по-продуктивен. Най-елементарно казано нови машини, технологии и материали трябва да създадат повече и по-ценни блага, за да се компенсира допълнителният разход.

• Ако това не стане, е неизбежно този разход да се прехвърли в цените към крайните потребители – защото просто няма допълнителен капацитет за усвояване.

• А според експерти в България голяма част от промишлеността в тази ситуация.

Следователно всички българи ще трябва да си платим за регулациите по опазване на околната среда. В което по принцип няма лошо – стига да имахме достатъчно спестявания.

Но описаната логика ясно показва, че е икономически невъзможно цялата отговорност да падне на плещите на промишлеността. Най-крайният вариант – ако този икономически натиск продължи – е, освен по-високи цени, в магазините да започнем да наблюдаваме затруднения в производството и липси на блага. Промишлеността е фундаментален за икономиката сектор, защото прозводството логически предхожда всяко потребление. Не можеш да потребиш нещо, което не е произведено, нали? Следователно всеки допълнителен разход в промишлеността, който не е подкрепен с допълнителен капитал в сектора, директно се калкулира в цените на много разнообразни блага.

Но в това заключение се крие и ключът към решението на казуса…

Отговорността за околната среда се носи от много хора – винаги

Необходимо е всички да натрупаме допълнителен капитал. Иначе само ще плащаме все по-висока цена за все повече промишлени отпадъци. А инфлацията ще ни принуждава да ползваме все по-компромисни материали и технологии, които ще водят до все по-висока цена.

И така до края на… икономиката.

Затова трябва да залагаме на холистичния подход:

• Много от промишлените отпадъци са резултат от некачествена базова суровина. Ако си набавяме по-качествени материали – включително и такива от рециклирани отпадъци – ще редуцираме вредните ефекти съществено.

• Промишлените отпадъци са продукт и на неефективна техника. Ако инвестираме в по-класни машини, ще можем да произвеждаме единица продукт с по-малко вложен ресурс. Така ще намалим и разхищението, заедно със замърсяването.

• Промишлените отпадъци са и ресурс. Не е логично стимулите да са единствено под формата на наказания за отделяне на отпадъци. ВСЯКА човешка дейност е свързана с отделяне на някакви отпадъци и с изчерпване на някакви ресурси. Ако САМО ще се наказваме за това, направо да вземем да забраним живота. Всъщност рационално е да създадем стимули за отделяне на промишлени отпадъци – но за отделяне за целите на ново производство.

• Това най-общо изисква внедряване в много отрасли на технологии за обработка както на страничните продукти от промишлената дейност, така и на промишлените отпадъци. Ако входната суровина е евтина – бидейки отпадък -, технологията я обработва и пречиства ефективно, а крайният продукт е с одобрена от пазара стойност, на практика има икономически смисъл всеки вид промишлен отпадък да се преработва, вместо да се изхвърля.

• И обратно, ако няма начин да се рециклират ефективно промишлените отпадъци, а регулациите товарят промишлеността с разходи, допълнителната тежест няма как да се пласира, освен в по-високи цени за крайните потребители. Няма възможност, за да се покрие такъв разход, да се работи например с 62% от дадена машина, а въпреки това продуктивността да се запази на 100%. В икономиката такива механични сметки са невъзможни. Машината работи на 100%. Произвежда определено количество продукция. Ако се появи допълнителен разход, или той трябва да бъде покрит с допълнителен приход, или машината просто няма да работи толкова често, заради което продукцията ще намалее.

Нека си напишем домашното и не си правим сметки без кръчмаря. Домашното е ефективни технологии за обработка и управление на отпадъците. А кръчмарят е реалността.

А отговорността за адекватните сметки – и действия – е на ВСИЧКИ.